...странното чувство, което те изпълва до самия център на всяка една част от твоето тяло. Когато знаеш, че нещо ще се случи. Усещаш го. Чувстваш как през порите на кожата ти започва да избива пот. Студена пот. Главата ти се замайва, крайниците ти започват да не те слушат. Страх... Започваш да мислиш за всеки един човек, който си обичал в твоя живот. Чудиш се дали да звъннеш на бившата ти приятелка и да и кажеш, че все още я обичаш. Краят е близо, усещаш го, светът започва да се смалява, а ти да се чувстваш нищожен. Скоро мрака ще те изпълни и ще направи всичко по-спокойно, приятно, безгрижно. В този момент отръскваш глава, изправяш се гордо, готов и боен като рицар преди кръстоносен поход, обръщаш се, подпираш се... и молиш бармана да ти сипе още една текила...

Не бива да се страхувам. Страхът погубва разума. Страхът е онази низка смърт, която носи пълно унищожение. Аз ще се изправя с лице срещу моя страх. Ще му позволя да мине по мен и през мен. А когато отмине, ще извърна вътрешното си око, за да проследя пътеката му. Там, откъдето е минал страхът, няма да е останало нищо. Ще остана единствено аз.

Из "Дюн" на Франк Хърбърт