По незнаен начин се озовах в центъра на града, където по това време на денонощието, изобщо не е място за човек като мен! Всичко  беше тъмно... Уличните лампи сякаш ги беше страх да светят.. всичко живо и неживо се беше сгушило в обежището си и чакаше лошото да отмине. Но какво ли беше това ‘лошо’ нещо. Нямаше как да разбера. Също така нямаше от къде и как да разбера, как по дяволите съм се озовал по това време навън!? Нищо не си спомнях.. за момент се уплаших, че не помня абсолютно нищо за себе си, но този миг на страх отмина бързо. Започнах да възстановявам данни от предишни дни... от днешния ден... който го бях прекарал по най-безделния възможен начин. Цял ден стоях вкъщи, мечтаех си за едно момиче, чистех си работното място и около компютъра ми, излежавах се... ясно ви е за какво говоря ? Абсолютно нищо, което да накара света около мен да ме забележи по някаква причина. Само че.... идва този момент, в който спомените изчезват и в следващия се озовавам легнал на една пейка в малка градинка без никакъв признак на живот в околностите. Дори буболечките ги нямаше. Добре нека размишляваме трезво – Да съм правил нещо вкъщи, което да ме накара да не помня 6 часа от деня и да се озова припаднал на някоя пейка? –не.. Да ме е удрял някой по главата .. крадец.. глупости и ще си прави труда да ме закарва някъде, заради какво ? На спокойствие да ми изнесе апартамента. Та нали всички съседи стоят там и клюкарстват. Отпада. Някой да ме е викал да излезнем на по бира – малко вероятно, а дори така да е станало трябва да е имал доста добри доводи за да ме изкара от квартала ми. Нека помисля – последното нещо, което правих беше ... хм, може би се излежавах на кревата ми. Това май беше онзи ден. По дяволите! Не си спомням! Добре, нека зарежа това, очевидно няма да разбера нищо преди да тръгна на някъде. А какво се случва тук, защо няма никой навън ? Та то е едва 9 вечерта. Наоколо има големи заведения, които по това време едва ли... Господи, наистина няма никой. И вратите са заключени. Мисли, мисли... мобилният ми телефон! ОО.. благодаря ти, в мен си. Ъм... това вече е наистина странно, не мога да набирам... добрее, явно всичко ще е против мен тази вечер. Нека видим до къде ще стигне всичко!

Тръгнах да вървя пеша по големите улици на града, наистина не ми се искаше да вървя по малките, точно в този момент... Та дори светлината на уличното осветление я е страх от света, пък камо ли за мен. Ще издържиш, казах си, дръж се, не се прави на лигльо!

Добре, добре, само не ми дрънкай глупости, опитвам се да мисля за други неща – отвърнах на себе си някак осъдително. Нужно ли е докато се опитвам да се разсеям от всичко, което се случва около мен и единствения признак на живот – аз! – да ми повтаря колко е страшно всичко. Малко дисциплина трябва. Добре, кого залъгвам. Мозъкът ми не можеше да осмисли какво се случваше. Не видях един прозорец на някой живущ да свети, някой да мръдне, улично куче или котка даже не се мяркаха.. дори вятър нямаше, всичко което се чуваше бяха моите стъпки, които отекваха по целия булевард. Вървях с най-бързата крачка, която може човек като мен да има и не се обръщах дори за секунда назад! Паниката ме изпълваше до най-малката костичка на тялото ми. Искаше ми се да почна да  крещя с цяло гърло и да тичам докато не мога вече дори дъх да си поемам! За част от секундата осъзнах какво ще стане, затова запазих самообладание и продължих просто с бързата ми крачка.

Вървя сигурно от 20 минути, а дори не се бях сетил до този момент да запаля цигара. Даже се престраших да седна на един голям площад с повече улични лампи, които колкото и слабо да светеха, там се образуваше хубава и силна светлина, която да те накара да се почувстваш идея по-добре и спокойно. Ммм.. първата дръпка от цигарата, наистина по някога един от най-прекрасните моменти, които могат да ти се случат в определени ситуации, една от тях е сега. Изплашен до смърт, неосъзнаващ какво се случва, без спомени.... чисто и просто 2 минути, в които забравяш за абсолютно всичко и събираш нови сили за предстоящото. Звучи прекрасно нали ? За жалост не ме изкарва от затънената ситуация, в която съм попаднал. Сякаш .. съм в някое паралелно измерение на нашето... и в него съществуват само сградите, постройките и всички съоръжения, които правим... но без живот... да не би да сънувам... запитах се аз.. огледах се няколко пъти около мен, сякаш очаквах да видя нещо различно от досегашното. Не, не е сън, или поне така си мисля. В досегашните ми сънища усещал ли съм умора, усещал ли съм вкусът на цигарата, усещането, че сърцето ми ще излети всеки момент от гръдния ми кош... не! Или както казах.. поне така си мисля. Колкото повече време минаваше, толкова повече почвах да се съмнявам във всичко, което ме заобикаляше, най-вече и в собствените ми мисли. Искаше ми се да остана на това площадче, докато всичко свърши, целият този кошмар. Паниката, която продължаваше да ме изпълва с цялата си сила, ми подкосяваше краката и блокираше мозъка ми.

Стегни се ти казах! –отново се обади онова мое аз, което стоеше някъде в мен. Ставай и продължавай да ходиш натам, където мислиш, че е отговора на въпросите ти.

Добре казах си, но.. къде е това място, което ще ми помогне да си отговоря на всичко. Не знам защо очаквах от себе си да си отговоря на нещо, за което нямах никаква представа... в този момент ме обля гневът, гневът – толкова силен, толкова яростен, който ме изправи на крака и ме накара да крещя!

        Продължих да ходя... все още чувах собствените си крясъци.. макар и неясни, вече не си спомням даже какви думи изрекох... дори не помня за какво беше този целия гняв, който излезе от мен. Въпреки всичко, в момента се чувствах малко по-добре. Което пак е пресилено. В момента се чувствах празен, без чувства... не ме интересуваше, че се намирам, в кошмар от който не знам как да се измъкна. Но ми беше ясно, че не след дълго, сигурно даже броени минути, ще ме обхване тъгата, депресията... усещах го, защото мислите, които ми се въртяха в главата нямаше към какво друго да доведат. Бях сам... и сигурно щеше да бъде за дълго време. Нямаше да видя приятелите ми.. познати и непознати лица, нямаше да има с кой да разменя дума, нямаше да изпитам онази приятна тръпка, която изпитваш, когато се влюбиш в някое момиче... да се смееш с приятелите ти за стари случки. Ужасно много ми се искаше вече да съм с тях и да се смеем на тази моя отвратителна история, всичко да се е оказало една ужасна шега.. За жалост не.. Въврях и си мислех, мислех си как ще преживея всичко това, ако се налагаше да говоря единствено със себе си.

–Не си познал, никога няма да изтърпя да ми плямпаш постоянно глупостите си.

Усмихнах се на себе си... все още успявам да намеря и по нещо, което да ме накара да се усмихна. Но до кога така...


to be continued....